Да си селянин в България отдавна мина в графата „обида“. Такава, дето лепваш на някого, когато искаш да му кажеш, че е прост, изостанал, неадекватен. Само че нека бъдем честни – 99% от нас сме потомци на селяни, които са орали, сеели, правили сирене, варили ракия, отглеждали деца и държали на честта си.

И точно това, което някога беше нашият гръбнак, трудолюбието и мисленето как да си сам господар, днес е напълно смачкано. От кого? Първо от социализма, който направи всички равни, само че някои по-равни и безотговорни. После от така наречената демокрация, която ни поднесе не свобода, а схема как да разграбиш, продадеш, изнесеш и да не носиш отговорност.

Едно време селянинът мислеше как да събере съседите и да направят кооператив за мляко, за зърно, за работа. Днес как да се отърве от всичко, да го продаде за скрап, нивата за соларен парк и да си вземе един климатик на изплащане.

И това не е по вина на човека. Нито го научиха, нито му дадоха шанс. Пуснаха го на „пазарната икономика“ като агне на вълци. Без обучение, без подкрепа, без връзки. Единствената мотивация остана "да излъжа системата, щото и тя ме лъже".

„Градският“ селянин

Днес селянинът не живее на село. Живее в панелка, скролва безкрайно с часове на телефона, лайква коментари под клипчета с теории на конспирацията. Не копае градина, не вари буркани, но знае вече как да си направи бизнес за 5 минути и да си измаже фасадата с изкуствения интелект.

Вместо да му капе пот от челото, му пада батерията. Вече не се ядосва дори в задръстването. Телефонът е неговата къща, работа, изповедалня и любовен живот.

Нямаме предприемачи, защото нямаме ръководители. Имаме продавачи. Всеки „успешен“ е или търгаш, или шмекер. Никой не строи, никой не развива. Всички разглобяват.

Мафията си има държава. Кметовете си имат села. Имаме демокрация, но нямаме посока. Имаме свобода, но не знаем какво да я правим.

Една проста проверка дали сме превзети от апатията

Излез навън. Не до мола. До края на града, до селската улица. Погледни около кофите. Преброй незаконните сметища. Това е огледалото на реалността. Това сме ние.

И тук идва малкият експеримент

Снимай едно незаконно сметище – почти сигурно има такова до теб.

Регистрирай го в Карта на нерегламентираните сметища в България! – не ти коства нищо.

Вземи една торбичка и събери за 10 минути боклука пред входа на блока или близката градинка.

Да, никой няма да те награди. Няма да станеш известен в интернет. Но ще видиш как някой ще те погледне с уважение. Може би дори ще помогне. Малко по малко, ще стане чудото и хората ще се размърдат. Един ще види, ще се засрами. Друг ще си каже „Чакай и аз малко да поразчистя.“

Истинският мъж не е този с най-дългия коментар под някоя публикация, а този, който лично пред себе си намира сили да каже „Сгреших. Повярвах на глупости. Бях пасивен. Но от днес повече няма да стоя със скръстени ръце.“

Инфлуенсър не е тази, която ходи в мола на шопинг и тества нова козметика, а тази, която ще се наведе в парка да вземе чуждото кенче, ще го изхвърли в кофата за боклук и ще бъде добър пример от живата, а не от виртуалната реалност.

Няма нужда да мислиш как да промениш държавата и хората. Промени тротоара си. Градинката си. Говори с детето си. Не мълчи пред наглостта. Не махай с ръка, когато виждаш корупция. Не продавай душата си, дори когато всички наоколо вече са го направили. Може да си общински съветник, полицай, политик, учител, лекар, ученик... Всеки е отговорен пред себе си и пред собствената си съвест.

Свободата не е в това да правим каквото искаме, а да имаме волята и силата да преодолеем апатията и страха. 

Ако съдбата на България е филм, в който всички ние сме герои, как бихте искали да завърши всичко това?