Назабравими изпълнения, текстове, музика, препълнени зали, художествени видео клипове, с призиви „Не на страха“, българските изпълнители Дони и Момчил получиха през 2012 г. заслужената награда на БГ Радио за цялостен принос „БГ вдъхновители“.

В едно малко кафене на града, старец с прошарена коса отпива от кафето си и гледа през прозореца. Навън животът кипи, деца тичат, млади хора говорят оживено, а в далечината се чуват някакви протести. Старецът поклаща глава и тихо промърморва: 

„Няма смисъл… те пак ще си направят каквото искат.“

Обичайната мантра в страната ни. И не защото българинът не вижда неправдата, а защото я е виждал твърде често. Толкова често, че е започнал да вярва, че тя е неизбежна.

Историята ли ни научи да си мълчим?

Българинът носи в себе си спомена за пет века, в които думите са били опасни. Времената са били такива, че да се опълчиш е означавало да загубиш главата си. Малко след това дошъл друг режим, този път с партийни лозунги, с доносници, с „правилни“ мнения. И отново мълчанието се превърнало в бронята, с която да оцелееш. 

Да се снишиш, да изчакаш бурята да отмине, да не се набиваш на очи.

„

„Поразените“ на Тeодора Димова е творба, връщаща читателя във времето, когато политическата ситуация в България е била явен повод за проливане на кръв и дълбоко морално подкопаване на населението в името на наложената за правилна идеологическа рамка. Книгата е компилация от три разказа, целящи да пробудят гражданското самосъзнание, споени от идеята за поразяващата и унищожителна сила на тоталитарния режим в периода след 9.9.1944 г. 

“

Какво ще променя аз?

Страхът не е само от властта, а от съседа, от шефа, от системата. От това, че ако кажеш истината, може да останеш без работа.

Има хора, които говорят открито и пишат, протестират, снимат, разобличават. Те са онези, които отказват да приемат страха като норма. Млади и стари, от града и от селото, показват, че неправдата не е непреодолима.

Те ни напомнят, че свободата не е нещо, което се дава. Тя е нещо, което се отстоява.

Разказът „Една българка“ през 21-ви век

В голямата двуетажна къща, някога пълна с гласове, смях и мирис на печено пиле с картофи, сега цареше тишина. Баба Стефка живееше сама. Цялата къща беше нейна, но тя обитаваше само една стая, тази, в която някога е спяла с дядо, а сега с телевизора за компания. По рафтовете на старите секции като икони беше наредила снимки на децата, които отдавна живееха в чужбина, и внуци, които разпознаваше повече по гласовете им от телефона, отколкото по лицата. В кухнята не тропаха тигани и тенджери, а мебелите бяха покрити с чаршафи, за да не се прашат. Дворчето запустяваше и баба Стефка с последни сили скубеше буренясалите лехички.

Телевизорът вечер

„Смъртността от COVID продължава да расте…“ — гласът на водещия бе равен. Стефка се пресегна към телефона и набра 112. Стягаше я сърцето. Вдигаше кръвното от всичко, което чуваше. От страх. От самота. От безсилие.

„Направете нещо, моля ви…“ —опита се да прозвучи твърдо и уверено. „Кажете им да спрат да плашат народа с тези новини. Не може така.“

„Не може така“ не беше просто оплакване. Беше морален урок, изречен от жена, която бе преживяла достатъчно, за да знае кога нещата са прекрачили границата на човешкото. Тя не разбираше всички термини, не следеше статистиките, но усещаше. Усещаше, че страхът е станал норма, че хората са се затворили в себе си, че думите вече не лекуват, а разболяват.

В голямата къща, в малката стая, баба Стефка седеше пред екрана. И в този момент, в тишината, „Не може така“ прозвуча като молитва. Или като присъда. Или като последен зов за човечност. Бог да я прости, жената! Спаси се, за да не слуша за войната, в която се избиват братски народи, да не купува хляб за 3 лева, докато я убеждават по телевизора, че инфлация няма, да не гледа черешите по 10 лв/кг и да я свива сърцето като си спомни колко компота беше направила за децата.

 „Не на страха“

Дони и Момчил

Зад решетки, покрити от черна дъга ние виждаме слепи света. 

Кой направи това да не никнат цветя и открадна небето с дъжда? 

Кой постави цвета на сурова земя върху женски забрадки и кал? 

А хората спяхме тихо зад всяка врата и буден стоеше страха. 

Тихи улици стряскат се нощем насън, чули сякаш първичния гръм. 

А хората спяхме тихо зад всяка врата и буден остана страха. 

Кой нарисува картина на бездната, в която тревата бе пепел и прах? 

А хората спяхме тихо зад всяка врата да кажем ли не на страха?

 Има слънце и облаци, има небе, и луна, и красиви цветя. 

Събудете се всички и вижте света!

Да кажем не на страха! 

И хората вече будни стоиме сега да кажем не на страха!

Източници:

„Не на страха” Doni & Momchil Official

Литературен вестник