След последните събития в Непал и Франция, отново виждаме как хората излизат на масови протести и ясно заявяват своята гражданска позиция.

Причините в България да не протестираме и дори да не гласуваме на изборите, често са дълбоко психологически и социални. Това не означава, че ни липсва интерес, а че всеки носи вътрешни конфликти, разочарования и защитни механизми. Ето някои от най-често срещаните „комплекси“ или състояния, които водят до мълчаливо понасяне, когато гражданските ни права са потъпкани:

Безсилие
„Нищо няма да се промени, какъв е смисълът?“ — форма на заучена безпомощност, породена от години на разочарование.

Ниско самочувствие
Някои хора не вярват, че гласът им има стойност или че са достатъчно „компетентни“ да вземат решение. Огромен удар беше отказът на Народното събрание да гласува провеждането на референдум, поискан от близо 600 хил. българи.

Отчуждение
Гражданите не се идентифицират с нито една политическа сила и чувстват, че никой не ги представлява. Това води до апатия или демонстративно негласуване.

Цинизъм и недоверие
„Всички са един дол дренки“, „Политиката е мръсна работа“ — защитен механизъм, който предпазва от ново разочарование, но блокира всякаква форма на участие.

Страх от упрек
В малки общности, където има силно поляризирани групи, гласуването може да се възприема като рисковано, когато изборът е различен от този на останалите.

Според психолози като Пламен Димитров, 25% от негласуващите са успешни хора, които просто са се научили да игнорират политическата система и не я смятат за релевантна за живота си.

Това е едно от най-разрушителните твърдения, насаждани в обществото ни — внушение, което обслужва апатията. Как става това?

Когато 25% от негласуващите се описват като „успешни хора, които просто са се научили да игнорират политиката“, това легитимира апатията. Тоест, внушава се, че проблемът не е обществен, а личен „стил на живот“. Сред младите хора между 20 и 45 години се налагат медийни образи на така наречените „влогъри“ и „лидери на мнение“. Никога няма да чуете тяхната политическа позиция — само изказвания по общи социални теми. Те се притесняват да не изгубят последователи и се стараят да запазят добрия тон пред обществото, за да засищат с лайкове допаминовия си глад.

Вместо да се търсят системните проблеми като клиентелизъм, липса на реална алтернатива или страх от репресии, психологическата теория се фокусира върху вътрешни състояния на личността като „емоционално прегаряне“ или „перфекционизъм“.

Когато негласуващите се представят като „пасивни“, а реакциите им като „самозащита“, се губи идеята, че много от тях всъщност са политически осъзнати, но отказват да легитимират корумпирана система.

Ако негласуването се обяснява с личностни особености, а не с обществените процеси, дирижирани от мафията, това обслужва интересите на онези, които печелят от ниската избирателна активност.

Кои са истинските причини за негласуването?

Всеки трети човек от десет казва, че няма доверие на никого, което е осъзнат отказа от участие, а не апатия.

Друга причина е объркването — кой кой е. След 1989 г. са инвестирани огромни средства, за да се създаде изкуствена опозиция, използвана като параван. Тя услужливо прикрива или отклонява вниманието винаги, когато трябва да се извърши престъпление, да се вземе решение без допитване до народа или да се откраднат средства от държавата. Никой от управляващата мафия не се сърди на опозицията — всички знаят, че тя ще използва най-острите думи и демонстрации, ще "лае", докато кервана си върви, защото това е нейната роля и тя трябва да си изработи своето парче от „баницата“.

Не всички граждани го осъзнават. Умишлено са манипулирани и насочвани към една или друга идеология — сини, червени, зелени, евроатлантици, русофили и т.н.

В крайна сметка, политическите послания са еднообразни, лидерите не притежават харизма и визия за бъдещето, което естествено отблъсква хората.

PR експертите също насаждат внушения за „умора“ на хората и усещане, че изборите не водят до съществена промяна. Така всички започват да вярват, че резултатът е предрешен, а гласът им няма никаква тежест.

Част от обществото изобщо не познава политическия процес и не вижда смисъл да го опознава. Това важи особено за младите, които са отблъснати от нелогичните управленски решения.

Вече не е срамно да не гласуваш. Напротив — това се е превърнало в „нормалното“ поведение. Политикът е продукт, който „не се харчи“, защото е синоним на „мутра“.

Хората в Пазарджик не са безразлични. Те са отвратени, отчаяни, но не и безчувствени. Ограничили са действията си до ежедневните битовизми, за да оцелеят. Години наред са гледали как едни и същи лица се местят на различни постове и дават празни обещания.

И все пак, хората не са се отказали напълно. Радват се, споделят и се включват във всяка добра и полезна инициатива за Пазарджик. Истински милеят за града си. През изминалата седмица беше почистена сградата на театъра от графити и това веднага направи впечатление и се отбеляза като положително дори и от най-скептичните жители.

Те просто са се затворили за политическия живот и с право се съмняват във всичко. Мълчанието им днес не е липса на мнение, а форма на протест.

И точно затова изборите за общински съветници на 12 октомври 2025 г. няма да са просто „поредните“. Сред кандидатите има будни и съвестни граждани, които никога досега не са участвали в управлението на града, но отказват повече да мълчат и да гледат безучастно.

Десетки доброволци вече се обучават и подготвят за изборния ден, за да опазят вота на своите съграждани, да съблюдават спазването на закона и да подават сигнали при всяка установена нередност.

Както се казва в една болезнена мисъл: „Няма как да ни се случи нещо различно, ако правим едно и също.“

Ако пак не гласуваме. Ако пак се откажем. Ако пак оставим другите да решават вместо нас, ще получим още от същото. И после ще се чудим защо.

Можем да превърнем нашата мнителност към партиите в критично мислене и реално действие.

И ще попитаме всеки един днес: А ти? Ще направиш ли нещо различно?