Студен декемврийски ден в Пазарджик. Хората минаваха забързано по "Гаврил Кръстевич", вперили поглед в телефона си или в следващата задача за деня. И тогава го видяхме – мъж, зад кофите за смет. Не носеше униформа, не изглеждаше като човек, изпратен „по задължение“. Беше там и разчистваше боклуци, клони и листа.

Не знаем дали това е неговият дом. Не знаем дали тротоарът е „негов“. Но знаем едно – не го правеше, за да се покаже. Не търсеше внимание. Дори не подозираше, че някой го наблюдава, камо ли че някой го снима. Работеше тихо, съсредоточено, сякаш това е най-естественото нещо на света.

Когато видиш човек, който върши добро без да чака признание, започваш да се питаш защо ти самият не го правиш. Защо чакаш някой друг да се погрижи. Защо си позволил апатията да стане навик.

Този мъж, без да го знае, ни върна към образа на свети Николай Мирликийски. Не онзи, който рекламите превърнаха в усмихнат старец с чувал подаръци (Santa Claus, Santa, Saint Nicholas, Saint Nick, Father Christmas, Kris Kringle). А истинския Николай – човекът, който помагал тайно, скрито, за да не бъде възхваляван. Според житието му той оставял пари на бедните нощем, за да не го види никой. Страхувал се не от това да бъде разпознат, а от това хората да не насочат благодарността към него, вместо към доброто само по себе си като дар от Бога.

Това е първообразът, който би трябвало да следваме и на който да учим поколенията след нас. Не показността. Не наградата. Не празничната украса и обещанието за подарък „ако сме били послушни“. А тихото, скрито добро, което не търси аплодисменти.

Мъжът с греблото не знае, че го снимаме. Не знае, че някой ще разкаже за него. Но който трябва да види добрите дела ще ги види. И ще ги възнагради по начин, който не се измерва в лайкове или похвали.

А ние? Ние ще получим нещо по-ценно от снимка. Ще получим пример. Ще получим онзи леко болезнен, но необходим дискомфорт, който ни кара да се запитаме: ако един непознат може да направи добро без да чака признание, какво ни спира нас.