Центърът на Пазарджик отново показва една от най-характерните картини за българските градове: разместени плочки, неравни настилки, празни или изсъхнали кашпи и участъци, оставени в ремонт от месеци. Това е дълбок проблем, който се повтаря в много общини – ежедневната поддръжка изостава, докато големите проекти напредват.

През последните години Пазарджик реализира значителни инфраструктурни дейности. Има ремонти на улици и тротоари в града и в 22 населени места, квартални обновявания, европейско финансиране по НПВУ, нова техника за чистота и миене. Бюджетът включва средства за инфраструктура, но те често се насочват към капиталови програми – големи ремонти, нови улици, ВиК проекти, осветление. Малките, но ежедневни задачи като подмяна на отделни плочки, довършване на започнати участъци или редовно озеленяване на кашпите остават на заден план.

Причините са няколко. Големите проекти са видими, медийни и политически значими, докато дребната поддръжка не носи същия публичен ефект. Контролът върху изпълнителите често е слаб – ремонти се правят некачествено, участъци се оставят недовършени, корени на дървета повдигат настилки, а проблемите се връщат бързо. Организационно липсва системна инвентаризация на тротоарите и бърза реакция по сигнали. Финансовите напрежения в други сфери – чистота, енергия, стари дългове – допълнително пренасочват средства от текущата поддръжка.

Законът обаче е категоричен. Според Закона за пътищата общината е длъжна да изгражда, ремонтира и поддържа тротоарите в урбанизираните територии. Според Закона за общинската собственост тя трябва да го прави „в интерес на населението“ и „с грижата на добър стопанин“. Според Закона за задълженията и договорите общината носи отговорност за вреди, причинени от лоша поддръжка или от фирми-изпълнители. Съдебната практика е ясна: инциденти от разместени плочки са отговорност на общината.

Затова на гражданите често им изглежда, че „нищо не се прави“. Не е въпрос на пълна незаинтересованост – има активност по големи инфраструктурни проекти. Но пешеходната среда в центъра изисква постоянна грижа, а не еднократни ремонти. Политическата динамика след избори, различните интереси в общинския съвет и липсата на системна организация забавят решенията. Резултатът е видим: тротоари, които се влачат месеци, и кашпи, които стоят празни.

Ежедневната инфраструктура е най-близката до хората. Тя е пътят на майките с колички, на възрастните, на учениците, на всички, които се движат пеша. Когато е поддържана, градът изглежда жив и подреден. Когато е занемарена, усещането е обратното. Проблемът е решим, но изисква приоритет, контрол и постоянство – не само големи проекти, а грижа за детайла.