В двора на старата черква стои едно изсъхнало иглолистно дърво. Стои от години и създава опасностост. Клоните му се вплитат в електропреносната мрежа, висят над главите на хората, над храма, над улицата. Всеки ден то напомня, че природата може да бъде и благословия, и заплаха, ако я оставим без грижа.

И най-ироничното е, че това дърво се намира точно срещу Държавно горско стопанство „Панагюрище“. Срещу институцията, която би трябвало да бъде първата, която вижда проблема. Първата, която реагира. Първата, която казва: „Това е опасно. Трябва да се направи нещо.“

Но години минават. Нищо не се случва.

И когато най-накрая се появяват хора с резачки, те не докосват опасното дърво. Отрязват друго — здраво, силно, живо. Хората минават, гледат, възмущават се. Никой не им казва защо. Никой не им обяснява. Никой не разговаря с тях.

И така се ражда недоверието. Така се ражда гневът. Така се ражда усещането, че решенията се взимат някъде скришом, без хората, за които всъщност са предназначени.

Може би здравото дърво е застрашавало сградата на черквата. Може би е имало причина. Но когато няма диалог, дори правилното решение изглежда като грешка.

Кога разговорът се счупи?

Кога спряхме да си говорим? Кога престанахме да питаме, да обясняваме, да търсим общото?

Истината е проста: когато няма комуникация, се ражда напрежение. Когато няма прозрачност, се раждат въпроси. Когато няма диалог, се ражда укор към управлението — автоматичен и неизбежен.

А всичко това можеше да бъде различно.

Какво щеше да стане, ако имаше разговор?

Общината можеше да каже: „Имаме нужда от помощ. Елате. Да направим двора на черквата безопасен. Да премахнем опасното дърво. Да почистим двора, храма, покрива.“

И хората щяха да дойдат. Защото хората винаги идват, когато ги поканиш. Когато ги уважаваш. Когато ги включиш.

Щеше да бъде ден на общност, на грижа, на смисъл. Щеше да бъде пример за това как градът и селата могат да работят заедно. Щеше да бъде красиво.

Искаме да върнем диалога

Не искаме да сочим с пръст. Не искаме да обвиняваме. Искаме да говорим.

Искаме да си помагаме. Искаме да правим заедно красиви, добри дела. Искаме да живеем в град, в който никое опасно дърво не стои забравено, и никое здраво дърво не пада без обяснение.

Това е по-светлото бъдеще. Това е единственият път. И той започва с едно просто действие — да си върнем разговора.