България многократно е променяла административното си деление. През 1987 г. в страната има 9 големи области – силно централизирана система с минимално самоуправление на общините. Идеята е била да се постигне ефективност чрез по-малка администрация, но строго подчинена на централната власт.

След демократичните промени през 1999 г. областите стават 28, а общините – стотици. Основният довод е да се направи децентрализация и по-близко управление до хората като подготовка и условие за приемане на България в ЕС.

На практика тази структура послужи като множество малки властови центрове, лесни за контролиране от тесни кръгове, които управляват бюджети, проекти и еврофондове.

Днес малките общини с по няколко хиляди жители са финансово зависими от държавата. Администрацията често е по-голяма, отколкото е нужно, а кметът контролира бюджета, обществените поръчки и назначенията. Така се изграждат клиентелистки мрежи, които разпределят пари и гарантират изборни резултати.

Еврофондовете само засилиха този механизъм.

Милиони левове преминават през малки администрации, докато населението намалява, а услугите и малкия и среден бизнес изчезват.

Снимката на обраслата автобусна спирка срещу село Сбор, зад която се издига огромен соларен парк върху плодородната пазарджишка земя е символична. Тя показва две Българии: изоставените села и обезлюдените общини и местата, където ресурсите и инвестициите се насочват в интерес и под контрол на шепа хора.

Промените чукат на вратата и администрацията го знае

Днешната раздута бюрокрация е наследство от една залязваща вече мафиотска система на управление. Тя е съзнателно поддържан инструмент за власт. И точно затова тя ще се съпротивлява на всяка промяна. В малките населени места общината се е превърнала в най-големият работодател. Това означава зависимост, страх и политически контрол. Да се намали администрацията означава да се намали властта, а никоя местна власт не се отказва доброволно от това.

Но колко дълго може да издържи тази остаряла структура в свят, в който дигитализацията вече не е лукс, а необходимост? Колко още ще се бавим, докато осъзнаем, че гражданите отдавна са готови за промяната?

Днес почти всеки активен човек може да подаде заявление онлайн. Няма нужда от чакане пред гишета, от печати, от „ела утре“ и „работното време е до 5“. Няма нужда от армия чиновници, които да пренасят хартии от стая в стая. Технологиите отдавна позволяват това, което администрацията отказва да приеме – прозрачност, бързина и контрол.

Дори изборите могат да бъдат честни

Една от най-големите илюзии е, че честни избори са невъзможни. Истината е, че са напълно възможни – стига да има воля. Един елементарен електронен регистър, в който всеки гласувал се отбелязва в реално време, би премахнал двойното гласуване и злоупотребите в малките секции, където „гласуват“ хора, които от години живеят в чужбина.

Това не е сложна технология. Това е елементарна организация. Но тя би отнела властта от "статуквото".

Зад всичко това стои една истина. Администрацията ще се промени само когато гражданите я принудят.

Гражданската активност е единственият механизъм, който не зависи от парламента, от партиите или от местните феодали.

Обикновеният човек може да направи реална промяна, когато следи разходите на общината, присъства на броенето на бюлетините, участва в местни инициативи за прозрачност, сигнализира за нередности, информира съседите и медиите.

Само тогава администрацията престава да бъде инструмент за “избраниците“ и се връща към истинската си роля – да обслужва данъкоплатците.

Реформата в административното деление на България от 9 области към 28, от централизирана структура към мрежа от малки общини, би могло да работи. Но в условията на демографска криза, отслабени партии и силни местни зависимости то се превърна в инструмент за контрол, а не за развитие.

Промяната е неизбежна. Дигитализацията е неизбежна. Прозрачността е неизбежна. Въпросът е един - ще ги извоюваме ли навреме, или ще оставим завинаги спирките обезлюдени?