Един забравен паметник в землището на село Драгор поставя неудобен въпрос в дните, когато Пазарджик и Белово отбелязват 148 години от Освобождението. В местността „Горен кър“, в имот с официален статут на историческо място, се издига обелиск, до който почти никой не достига. Път няма, указателни табели липсват, а достъпът е практически невъзможен. Паметникът стои сам сред полето, изложен на времето и забравата, а върху една от счупените мраморни плочи личи надписът: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“. Думите на Ботев, превърнати в национален символ, са строшени от човешка небрежност и безразличие.

Докато в центровете на градовете се поднасят венци и се произнасят речи, в периферията на историческия регион един обект, посветен на паметта, се разпада. И ако плочата е счупена, защото никой не я е защитил, ако надписът е прекъснат, защото никой не е настоял да бъде съхранен, тогава въпросът става неизбежен:

Предадохме ли Ботев, когато позволихме думите му да бъдат заличени?

Този паметник е свидетелство за разминаването между честването и реалната ни отговорност да пазим свободата си. В регион, който с гордост отбелязва годишнината от Освобождението, един обелиск, вписан в кадастъра като историческо място, е оставен без защита и внимание. И ако не намерим сили да възстановим паметта и отношението си към нея, рискуваме да загубим не само камъка, но и смисъла, който той носи.