В центъра на Пазарджик една скромна мраморна плоча напомня за 100 години от създаването на БЗНС (Български земеделски народен съюз). Зад него стои цяла епоха, в която българското село е било сърцето на държавата. 

По улицата преминава обикновено семейство с три деца, наоколо е празно, липсват оживените улици, които някога бяха характерни за българските градове и села.

Когато БЗНС се появява в края на XIX век, големият въпрос е как българският земеделец да живее по-добре, как селото да стане по-богато, по-образовано и по-силно. Тогава населението расте, децата са много, а земята е основен поминък за огромна част от хората. България е млада държава с амбиция да развива своите села и своите общности.

Днес земеделието е модернизирано. Машините вършат работа, за която някога са били нужни десетки хора. Но много населени места се сблъскват с намаляващо население, застаряване и отлив на млади семейства. В редица села въпросът се свежда до това как да се запази и малкото живот в общността.

Затова най-силната символика в тази случайна снимка са именно децата.

Надписът ни накара да се замислим за следващото столетие. Затова поставяме и въпроса, който вероятно е по-важен от всяка политическа програма и всяка историческа годишнина:

Ще има ли кой да наследи българското село, българската земя и българските общности?

Този въпрос е особено актуален днес, когато все повече млади хора търсят бъдеще в големите градове или извън страната, а малките населени места губят население и поминък.

Мечтата за силно българско село не е изчезнала, но днес тя звучи по различен начин. Отговорът на този въпрос хвърля светлина и върху главният проблем как България да бъде място, в което младите семейства виждат перспектива, отглеждат децата си и изграждат бъдещето си.

Този случаен кадър в центъра на Пазарджик успява да зададе този въпрос по-добре от цял учебник по история.