В провинцията, далеч от шумните булеварди и светлините на големия град, животът би трябвало да е по-тих, по-човечен, по-близък до корена. Това е мястото, където някога бабите месеха питки, палеха печки и посрещаха внуци с топла храна и вълнени чорапи.

Но днес, в Пазарджишко, 90-годишна жена рови в кофа, защото живее сама и няма близки. Мръзне. Кашля. За нея няма елементарно усещане за сигурност, което би трябвало да е даденост, а не лукс. Дали изобщо се замисляме, че това липсва в живота ѝ?

И най-страшното не е самата гледка. Най-страшното е, че вече почти не ни прави впечатление.

Свикнахме. Свикнахме да виждаме възрастни хора, които броят стотинки за хляб и плащат по 2 лева за три мандарини. Свикнахме да подминаваме нечии ръце, протегнати не за милостиня, а за внимание. Свикнахме да приемаме бедността като фон, като част от пейзажа на провинцията, като нещо „нормално“ за пенсионерите.

Но това не е нормално.

Това е човек, който е живял, работил, плащал данъци, отглеждал деца, строил този град, който днес ние наричаме „наш“. Човек, който би трябвало да прекарва старините си в топлина и спокойствие, а не в търсене на остатъци по кофите.

Когато нашите баби — онези, които са ни учили на труд, на честност, на човещина — стигнат дотам, че вместо да месят питки, ровят в боклука, това не е тяхна вина. Това е наш провал. Провал на общество, което се е научило да гледа настрани.

Красив Пазарджик иска да напомни днес, че истинската красота на един град не е в плочките, фасадите или цветята, а в начина, по който се отнасяме към най-уязвимите.

Тази жена не е статистика, а предупреждение към всички ни, че ако днес подминем нея, утре ще подминем някой друг. И така, един ден ще дойде и нашият ред и няма да има кой да ни погледне, дори да ни се усмихне.

Не е нормално да свикваме. Не е нормално да оставяме възрастните хора да се борят сами за оцеляването си.

Ако тази гледка ни причинява дискомфорт — добре. Трябва да ни причинява. Дискомфортът е първата стъпка към промяна.