Казвам се Атанас Павлов и отглеждам Rosa damascena в село Априлци, Пазарджишко. Всяка пролет, когато полето ми се облече в розово, усещам, че правя нещо смислено. За разлика от соларните панели, които заливат региона и не създават нищо живо – нито храна, нито работа, нито бъдеще. Те просто покриват земята, прогонват дивеча и превръщат плодородни ниви в мъртви пустини.
Rosa damascena е национален символ, но днес оцелява въпреки държавата. Сложни процедури, почти никакви субсидии, унищожително ниски изкупни цени. Земеделецът трябва да работи на две-три места, за да свързва двата края. Когато дойде краткият сезон за беритба, едвам се намира работна ръка.
Аз самият се върнах от Англия с ясна мечта – да създам семейство тук, в родния край, и да отгледам децата си като истински българчета. С много любов и труд създадох розовото си поле. Всяко храстче е посадено с надежда, че земята ще ни храни и ще ни държи заедно.
Но колко още може да издържи българският земеделец?
Устойчивото бъдеще на България не е в соларните паркове, а в завръщането на младите семейства по родните места. Държавата трябва да насърчава младите предприемачи, които искат да произвеждат – с реални субсидии, облекчени процедури и ясна политика за опазване на земеделската земя. Децата трябва да научат, че земята не се продава за жълти стотинки. Тя се обработва с уважение и се предава на следващото поколение.
Само така ще имаме жива България.