В сърцето на Горнотракийската низина, там където Средна гора се спуска към равнината, лежи село Виноградец. Туристите преминават през него на път за Велиград. Спират само за малко, ако са привлечени от тротоарните сергии с вино в пластмасови бутилки и суджук. Това, което остава незабележимо, е отвъд стандартния разговор за спа процедури и сауни. Многобройните пластовете на историята в този регион: тракийски могили, средновековни крепости, християнски храмове, лозови масиви и селски зидани фурни за печене на агнета, са за истинските пътешественици и ценители на селския туризъм. И точно тук, в тази затихваща точка от картата на област Пазарджик, се крият отговорите на въпросите, които България си задава днес: как да бъде достойна съвременна държава, която умее да пази, развива и показва пред света своето минало, своя труд и своя дух.

Храмът „"Свети Архангел Михаил" в центъра на селото е повече от архитектурен обект – духовно средище от далечната 1834 г. и символ на

 въздигането на Виноградец, което заедно с църквата е разрушено изцяло през Априлското въстание 1876 г.

До храма е детската градина – какво по-хубаво за децата да чуват камбанен звън и благословия. Ето така нашето бъдеще и традиции трябва да стоят рамо до рамо. Това съседство е урок за държавата, защото силна е онази нация, която съчетава духовност и образование, която не забравя откъде идва, докато гради утрешните си ден.

Тук, в земите около Виноградец, лозарството оформя културата на жителите си. Траките са отглеждали лози по тези места още преди писаната история; Омир споменава тракийското вино като едно от най-ценните в древния свят. Тази традиция е жива и днес. И тя дава ясен отговор на един от най-важните въпроси на съвременна България:

Как да развием икономика, която е едновременно модерна и автентична? 

Като стъпим на това, което е наше – на земята, на сортовете, на занаятите, на вкусовете, които никой друг народ не може да предложи.

Печеното агне в зидана селска фурна е ястието, съчетаващо в себе си ритуал, общност и памет. Това е вид туризъм, който България все още не е разгърнала в пълния му потенциал – туризъм на автентичността, на вкусовете, на преживяването. Виноградец е пример как традиционният поминък може да бъде превърнат в ресурс за развитие, без да бъде изкривен или комерсиализиран до неузнаваемост.

Историята на България не е бреме, а капитал

Тракийските могили, старите крепости, християнските светини – всичко това е наследството ни в чист вид. Това е капитал, който може да бъде разказан, показан, преживян. България често търси начин да се представи пред света като модерна държава, но истината е проста:

ние ставаме модерни тогава, когато сме автентични.

Истината е, че се срамуваме от селата си, вместо да ги превръщаме в живи музеи на културата, като не рушим старото, а го вплитаме в новото. Оттук тръгва идеята, че земеделието и традиционните производства не са „част от миналото“, а основа за устойчиво развитие.

Туризмът не е само море и бетон, а история, вкус, природа, топло посрещане и човешко отношение.

Виноградец е пример за Пазарджишко, но всяка област има своите такива.

И ако България иска да бъде достойна съвременна държава, може би пътят започва именно от корена, от земята, от паметта. Националният просперитет се „отглежда“, точно както лозата, която векове наред е вкопчена в тази тракийска земя.

Но готови ли сме днес да видим в тези корени не минало, а посока?