В Пазарджишко, както и в много други региони на България, пейзажът е осеян с къщи от червена тухла — недовършени, неизмазани, с видими инсталации и сателитни чинии. А вътре в къщата е уютно, обзаведено, чисто и подредено. Това противоречие, отвъд естетическия въпрос, е огледало на дълбоката социална и културна нагласа.

Един американски турист го формулира болезнено точно:

„При вас къщите отвътре са "под конец", но отвън не ви притеснява да са неизмазани. При нас е точно обратното. А който не си е окосил моравата, плаща глоба!“ 

Обезлюдяването на селата и малките градове води до изоставени строежи, недовършени проекти и липса на мотивация за завършване. Много от тези къщи са строени с надежда за завръщане — надежда, която често не се сбъдва. Липсата на ресурси — финансови, човешки, институционални — допълнително затвърждава тази картина. Когато семейството едва свързва двата края, мазилката остава последна грижа.

Но проблемът не е само в тухлата. Когато принадлежиш към един народ, мисленето на индивида от малката махала до Народното събрание се припокрива. Обществото ни се е самоограничило и затворило в личния комфорт, личната изгода, личното спасение. Външното — фасадата, улицата, общността — остава на заден план. Така през последните десетилетия се оформя не култура на развитие, а култура на оцеляване и запазване на вече придобитото.

Промяната започва с преосмисляне. С разбирането, че външното не е показност, а израз на уважение — към другите, към средата, към бъдещето. Че фасадата на къщата е фасадата на обществото. Че тя показва дали ти пука, дали си буден или апатичен.

Образованието, местните инициативи, гражданската активност и културните проекти могат да бъдат катализатори. Но най-вече — разговорът. Всяка промяна започва с признание, че нещо не е наред. И с желание да се излезе от вътрешната стая, за да се види фасадата. И да се довърши.