Думата „газлайтинг“ идва от пиеса от 1938 г., в която мъж нарочно обърква жена си, за да я накара да се съмнява в себе си. Той приглушава лампите, мести предмети и променя дребни неща в дома им. Когато тя забелязва разликите, той твърди, че си въобразява. Това е бавна, целенасочена манипулация, която постепенно подкопава увереността ѝ. По-късно историята е екранизирана и оттам идва думата „газлайтинг“.

В психологията газлайтингът означава някой постоянно да отрича очевидното, докато другият започне да се съмнява в собствените си очи и мисли. Това не е една лъжа, а дълъг процес, който обърква и изтощава.

Днес говорим и за институционален газлайтинг. В България той се случва, когато хората виждат проблеми – корупция, мръсен въздух, лошо здравеопазване, разбити пътища – но институции и медии твърдят, че „няма проблем“ или че „всичко е наред“. Когато това се повтаря години наред, обществото започва да се съмнява не в тези, които говорят, а в собствените си наблюдения.

И точно тук идва нашето мълчание. Когато не казваме истината на глас, когато се примиряваме или решаваме, че „няма смисъл“, ние сами даваме място на лъжата. Мълчанието не е безобидно — то позволява на манипулацията да расте. Колкото по-дълго мълчим, толкова по-лесно някой друг определя какво е „реалност“.

Затова е важно да разпознаваме газлайтинга и да го назоваваме. Истината не изчезва, когато бъде отречена — тя просто чака някой да я каже. А когато обществото проговори, манипулацията губи силата си.