В Пещера често се казва, че хората не се делят. Това усещане се пази в спомените, в разговорите между съседи и в историите, които се предават без нужда от обяснения. В разговор с една възрастна жена, мюсюлманка, родена и израснала в града, тя разказва как дълги години е държала ключовете от местната черква – знак за доверие, който никога не е бил поставян под съмнение.

Така е живяла Пещера – в заедност и да можеш да разчиташ на всеки.

Историята на града потвърждава този дух. През 1876 година Пещера успява да избегне трагедията на Априлското въстание, която сполетява много от съседните селища. Местните първенци – българи, турци и цинцари – намират начин да предотвратят изпращането на башибозук от околните села към Пещера. Използвали са личния си авторитет, за да избегнат подозрения и репресии срещу българското население.
Паметната плоча пред джамията и днес напомня, че съдбата на града е била опазена от разум и взаимно уважение.
С годините обаче животът в Пещера започва да се променя. Малките семейни производства, които са осигурявали поминък на поколения, постепенно изчезват. Все повече хора намират работа в няколко по-големи фирми, които концентрират основната заетост в града. За много семейства това остава единственият сигурен доход.
Тази подредба на местната икономика се усеща в ежедневието. В предпазливия тон на разговорите, в мълчанието около важни решения, в зависимостите, които не се назовават открито. Когато прехраната на мнозина зависи от малък брой работодатели, икономическата сигурност започва да влияе и върху общественото поведение, и върху политическите нагласи.
Арт инсталацията на родовото дърво с фамилиите на местните жители е символ на обща памет и споделени корени. То напомня за време, в което силата на Пещера е била в доверието между хората. Днес този символ поставя въпроса дали градът ще намери път да запази тази спойка и в условията на новите зависимости, които оформят живота му.