Когато влезем в стар възрожденски храм, търсим материалните следи от миналото – каменната зидария, дърворезбата, стенописите. Именно затова наблюденията от два храма в Пазарджишко будят основателна тревога.

Църквата „Успение на Св. Богородица“ в село Огняново е издигната през 1864 г. Тя е типичен пример за възрожденско църковно строителство в региона. При ремонтни дейности през 2025 година се вижда как стените се шпакловат и покриват с нова мазилка. Около прозорците се разкриват декоративни елементи и следи от по-ранни слоеве.

Според Закона за културното наследство и утвърдената практика на Националния институт за недвижимо културно наследство всяка намеса върху обект с историческа стойност следва да бъде предшествана от проучване, документиране и консервационно-реставрационен проект. Целта е да се съхрани максимално автентичният материал и историческите пластове.

Подобни въпроси възникват и около църквата „Св. Георги“ в Голямо Белово.

Храмът е построен между 1806 и 1813 г. и е обявен за паметник на културата от национално значение. Изографисан е през 1852 г. от самоковския майстор Петраки Костович. Иконостасът е забележително произведение на Банско-разложката дърворезбарска школа, а част от иконите са дело на Христо Димитров – бащата на Захари Зограф.

Снимки от предишни години показват автентична каменна фасада и каменна настилка в двора. След последните ремонти храмът е измазан в бяло, камъните са покрити и автентичният облик напълно е заличен.

През 2021 г. Община Белово се обръща към Министерството на културата за съдействие по повод извършвани ремонтни дейности вътре в храма, които включват премахване на стасидите, подготовка за подмяна на оригиналната подова настилка и смяна на полилеите.

Тук възниква важният въпрос:

Къде е границата между необходимия ремонт и загубата на историческа автентичност?

Реставрацията не е обикновено строителство. Тя има за цел да съхрани оригинала, а не да го замени с нов. Когато върху стари повърхности се прилагат подходи, характерни за съвременното саниране и обновяване, съществува риск да се загубят именно онези детайли, които правят един храм ценен за историята и за културния туризъм.

Този дебат далеч не е само местен. Подобни въпроси се поставят и около редица знакови обекти в България като паметника "Шипка", където обществото и специалистите търсят баланса между необходимото обновяване и съхраняването на автентичността.

Защото културното наследство не принадлежи само на едно населено място.

Когато "санираме" историята, вместо да я разкриваме и пазим, губим не само архитектурни детайли, а и възможността бъдещите поколения да видят местата такива, каквито са ги оставили предците ни.