На пръв поглед кметството в село Попинци изглежда прилично — боядисана фасада, българският трибагреник се вее до входа, а табелата с герба напомня, че тук се взимат решения. Но точно зад ъгъла се разкрива другото лице на властта: преобърната метална конструкция и стара сергия, захвърлен капак от кофа, строителни отпадъци и бурени, които пълзят към сградата. Това естетическо недоразумение изглежда като проблем, заметен под килима, или просто институционална апатия.

Какъв стопанин е този, който допуска подобна гледка около сградата, символизираща управлението? Кметството не е частна собственост, а обществено пространство. И когато то е занемарено, това говори не само за липса на грижа, а за липса на уважение — към институцията, към гражданите, към самото село.

Това не е единствената подобна гледка, а поводът да ви обърнем внимание днес е тревожното мълчание. Къде са жителите на Попинци? Защо никой не пита какво прави там капакът от кофата, защо старата сергия стои като призрак от миналото, защо тревата не е окосена през лятото и е по-висока от уважението към общото? Кой не би се зарадвал да види, че кметството е спретнато и общите площи са поддържани?

Мълчанието ни като жители на всяко населено място, в което има проблеми, не ни извинява — то ни прави съучастници. Когато хората не изискват, не питат, не настояват, те узаконяват бездействието.

Да оправим собствения си двор не е метафора, а конкретна задача. И ако кметството е дворът на всички, неговото състояние е огледало на местната общност и управление. В Попинци това огледало е напукано, захвърлено встрани — и никой не се навежда да го вдигне.