На една тиха павирана улица, две стари къщи. Едната от камък и дърво, преживяла повече от век, а срещу нея по-съвременна и надраскана със спрей.
Поглеждаме към камъка и си представяме отрудените здрави ръце на майстора, живял достоен живот и оставил частичка от себе си за нас.

Обликът на старите къщи е свидетелство за характера на българина. Спомени за време, в което човекът е строял, за да остави следа, а не просто да преживява. Днес минаваме покрай тях, без да ги поглеждаме. Свикнали сме. Забравили сме. Превърнали сме ги във фон на ежедневието.

Надписът със спрей „НИЕ СМЕ ЛЕВСКИ“ е като бепомощен вик и силна нужда от идентичност, преди напълно да забравим кои сме.

Футболен отбор, кауза, бунт срещу системата? Или отчаян опит да се хванем за името "Левски", когато всичко друго се руши, включително и личната ни отговорност?

Днешният човек умишлено постоянно е ангажиран. В бързане, в шум, в екрани. Кой ще седне да анализира един обикновен надпис с графит? Забравили сме да гледаме. Да питаме. Да пазим. Да носим лична отговорност за думите и делата, които оставяме след себе си и се превръщат в част от историята ни.

Този отчаян надпис е пълната противоположност на духа, който са носили жителите на същата тази улица преди 100 години.

Може би е време да спрем с илюзиите. Да се огледаме. Да си спомним. Да не приемаме за даденост това, което ни е оставено. Да не позволим на спрея да бъде по-силен от камъка.