Показваме ви една от големите автогари в област Пазарджик. И в най-трудните години на голяма безработица и висока цена на горивата, старите рейсове „Чавдар“ не се спираха, освен ако не бяха закъсали счупени някъде по пътя. Децата от близките на Панагюрище села идваха сутрин на училище, имаше ежедневни курсове до Хисаря, Пловдив, София, а до Пазарджик и селата през час. Всеки си вършеше някаква работа и багажникът на автобуса се пръскаше по шевовете от торби и куфари. А дойде ли време да се прибират студентите от София и Пловдив, в петък и преди ваканции, всяко ъгълче беше запълнено от правостоящи.

Днес бариерата е вдигната денонощно. Можеш да видиш в пълен размер широката празна неподвижна автогара. Едни малки бусчета циркулират полупразни.

На никой не му липсва задушливата миризма на дизел и шумните двигатели. Пусто е като на гробище.

Но тази тишина не е като на някой връх в планината и не ти носи мир, а напрежение и усещане, че нещо ти липсва.

Дали гражданите осъзнават, че градът умира?

Едва ли, защото човек свиква и не му прави толкова силно впечатление.

Когато движението е спряло, никого не чакаш и никого не изпращаш, няма нужда от автобуси.

Това, че повечето вече ползват личен автомобил не отменя фактите.

Тази тишина не е само на автогарата. Тя е и в затвореното шивашко училище.

В детския лагер, обрасъл с бурени, където пораснаха поколения деца около лагерния огън.

Градската минерална баня, която се намира точно срещу автогарата, работи наполовина, сякаш и тя се колебае да работи или не – нали всички си имат баня вече вкъщи!

Градовете са се превърнали в място, през което минаваш, за да стигнеш до магазина, до малкия крайпътен мол и обратно.

Когато липсва посока на развитие, всичко започва да се разпада, не защото хората са лоши, не защото градът няма потенциал, а защото години наред никой не е мислил

какво може да бъде Панагюрище след 10, 20, 30 години. 

Град без визия за развитие е като промоция „до изчерпване на количествата“.

Какво ще стане, когато рудата свърши?

Има едно човешко състояние, при което гледаме, че нещо гори, но не отиваме да хвърлим кофа с вода. Подобно е на апатията.

Точно така изглежда Панагюрище днес. Няколко големи фирми са дали поминък на жителите и до там. Хората от цяла България си представят, че панагюрци са пламенни като дедите си, които ще са първи в боя! А реалността е съвсем друга.

Не се правят речи. Не се пишат програми. Хората просто се събират, хапват, пийват и всеки по дома. Но демографската криза и тук чука на вратата, началните училища отдавна са затворени, а по-големите едва запълват 3-4 класа от всеки випуск.

Убит е устремът на индивидуалния човек да създава и да твори чрез собствен бизнес.

Отворете един стар телефонен указател и ще видите, че най-голям процент от хората носят фамилии на предприемачи и занаятчии:

Тютюнджиеви, Тенекеджиеви, Абаджиеви, Гайтанджиеви, Калайджиеви, Ковачеви, Чехларови, Тъкачеви, Шивачеви, Бакалови, Месарски, Стругареви, Кожухарови, Терзиеви, Бъчварови.

И днес в района имаме производство на месо, мляко, рози, лавандула. Хората сами намират начин да реализират продукцията си, но не се дава възможност за по-голямо развитие и доминиране на българската стока. Вместо това се пазарува в немския супермаркет.

Необходими са спешни мерки, за да се пробуди духа в града — отворен разговор между местните предприемачи, малките бизнеси, общинският съвет, кметът, хората, които още вярват, че може да се върне искрата в очите на хората.

Трябва да седнат на масата, да си изложат позициите, но не за да спорят, а за да направят един дълъг, честен, 20-годишен план.

План, който да каже как да се развие туризмът, как да се възстановят почивните хотели около минералните извори в целия регион, Баня, Стрелча, как да се създадат нови леглови бази, как да се модернизира градската баня и да се посещава както от туристи, така и от местните хора, как да се развие риболовният туризъм, как да се създаде целогодишен детски лагер за зелени училища от цяла България, как да се изгради цех за разделно събиране и преработка на отпадъци, как да се върне животът там, където е спрял.

Това не са мечти, а инстинкт, който те кара да спасиш нещо, което обичаш.

Градът не може да живее и да се развива само от руда и оптика.

Трябва да има място за нови идеи, нови услуги, нови производства, нови хора.

Трябва да има място за тези, които имат мечтата: „Да създам нещо свое. Да бъда полезен. Да оставя следа.“

Градът може да се върне към живот с малки, постоянни действия.

С едно ремонтирано помещение, с една нова къща за гости, с един възстановен детски лагер, с една тематична екскурзия "Вино, рози и минерална баня", с един предприемач, който решава да остане.

Панагюрище не е изгубено. Малките общини не са изгубени.

Те просто чакат някой да ги събуди. И може би тази тишина, тази скръб, която усещаме, е точно това — първият сигнал, че е време да действаме.