В село Левски на оградата на старо училище днес виси транспарант: „Имотът се продава“.

От 26 февруари 2008 г. „Св. Св. Кирил и Методий“ е затворено с решение на Общинския съвет Панагюрище. Той решава, че училището вече няма функция. През 2016 г. постъпва инвестиционно намерение и администрацията предлага имотът да бъде отделен за „социални услуги“, а местните хора разказват, че идеята е била да се превърне в бежански център. Те се противопоставят. И училището остава изоставено, рушащо се и без посока.

Реална обява днес в интернет гласи, че се продава „промишлено помещение“, а на снимката се вижда едната сграда на старото училище.

Днес от децата е останал само уличният знак „ДЕЦА!“.

Левски е село с дълбоки корени. Разположено е на южните склонове на Средна гора, на 420 метра надморска височина, между Пазарджик и Панагюрище. Землището му е 17,794 кв. км, а населението е намаляло три пъти, за да  достигне до 600 души.

Около селото има местности, свързани с исторически събития – Богданица, Столово, Куршум тепе, Геленджика. Провежда се фолклорният фестивал „Ха, надпей ме“ и традиционният Джумал – обичай с древни корени. Това е място, което би могло да развива културен и природен туризъм, археология, занаятчийство.

Но вместо това селото се свива.

Там, където някога се откриваше величествена гледка към долината на Марица и планинската панорама, днес от крайните къщи се вижда соларната пустиня на Априлци. Огромни панели, разстлани върху плодородна земя, които не носят нито работни места, нито стойност за местните хора.

Имотите се обезценяват.

Кой би живял на място, където прозорците гледат не към природа, а към индустриален пейзаж.

Кой би се върнал, за да гради бъдеще върху фон от метал и стъкло.

Това е реалност, която отблъсква младите семейства, вместо да ги привлича.

Въпреки това, хората пазят духа и спомена. Историята на селото може да се усети все още от местните рецепти.

„Буранията се прави бавно — разказваше една от старите жени. — Първо нарязваш киселата зелка, да е една, средна, хубава. После брашното — пет-шест лъжици, да хване цвят. Червеният пипер — една лъжица. Запържваш всичко. После сипваш два литра топла вода и оставяш да заври. Хубаво да се омирише цялата къща!“

А за Луковината разказът винаги започваше с усмивка:

„Десет глави праз — да има. Зелева чорба — литър, да киселее. Половин литър вода. Пет лъжици брашно, една пипер. Запържваш праза, брашното, пипера… и като пусне миризма, знаеш, че зимата е дошла. После чорбата, водата, сол… и оставяш да се сгъсти. Това храни човек.“

Тези ястия са правени за много хора. Днес ги готвят малцина, но посоката може да се обърне.

Въпреки всичко, Левски не е обречено. Не са му нужни чудеса, а хора.

Десет нови семейства — млади, работещи, готови да създадат кооператив, да обработват земята, да развиват туризъм, да използват празните сгради за работилници, ателиета, споделени пространства, могат да обърнат посоката.

Земята, къщите, историята - всичко е там.

Трябват само хора, които да повярват, че едно село може да се събуди отново.