Спомняте ли си героите от детските приказки? Напоследък се говори колко жестоки са всъщност тези истории. Баба, изядена от вълк. Момиче, останало сираче и подложено на унижения. Друго, отхапало от ябълка и се натровило. 

На кого съчувстват нормалните хора? 

На Пепеляшка, която чистеше и мечтаеше, или на сестрите ѝ, които по цял ден си клатеха краката? На ламята или на девойките, които тя поглъщаше? 

А зарадвахте ли се, когато грозното патенце се превърна в лебед?

България днес. 

Една изтерзана, ограбена и забравена страна. На 3-ти септември 2025 година, в 10:00 часа, шепа хора в триъгълника на „смъртта“ в София, застанаха под нейното знаме. Звучеше химнът и те плачеха. Млади и стари, болни и здрави, всички плачеха, докато смъртта ги раздели! Защо? Защото това не беше просто протест, а сбогуване. Сбогуване с надеждата, че нещо ще се оправи от само себе си. Сбогуване с илюзията, че някой друг ще се погрижи и истинско осъзнаване, че държавата ги е предала и са сами.

Телевизиите ще дойдат да отразят протеста с една единствена цел - да преброят оцелелите. Колко са останали, още ли дишат, имат ли пулс? След това ще направят знаменитата констатация, че все още мърдат около 200 човека.

Терминал 2. Това е мястото, където България приключи като държава. Гледаш тези хора и сърцето ти се свива. Защо не искат и те да си ходят и да се приключва с тази мъка. Какво са се запънали толкова? Цените ли им харесват, болниците ли, самотата ли? Като последната битка във „Властелинът на пръстените“, когато дори мъртвите се вдигат да се борят срещу злото. Вижте лицата на хората от днешния протест, вгледайте се внимателно в очите им, те няма да ви излъжат.  Представете си всеки един от тях как е станал тази сутрин, облякъл се е, дошъл е с каквото може, стои и гледа, и чака. Какво искат тези хора?

Искат единствено да живеят без страх, без рекет, без унижение. Те нямат връзки и „добри“ приятели. Повечето от тях не са в IT-сектора, нито на държавна службица, най-нормални хора, които ако бяха в Германия, Франция или Швейцария, щяха да имат най-нормална работа и малък бизнес и най-нормални условия на живот. С какво са по-различни, че трябва да живеят в мизерията на „втората“ употреба, да ядат скапани вносни храни и да се лекуват в болнични заведения с опадала мазилка и тоалетни в земята? Да си плащат за „избор на екип“, за пирони на  тазобедрената става, за това някой да им обърне внимание! 

Какъв беше този протест? 

Никой не знае. Едни хора стояха там и плачеха. Нямаше делене, нямаше партии. Някои се познаваха, други не, но днес бяха близки. Изобщо няма значение дали по NOVA, BTV или БНТ ще излъчат репортаж. Те изобщо не знаят какво беше това днес. 

Това беше семейно събитие, хора в един дух, с различни интереси, професии и тревоги. 

Бай Рибан донесе едно опечено „чумаво“ агне да почерпи. Чу се молитва. И пак сълзи. Много се плака днес. Защо така? Какво им става на тези хора? Сърцето им се изсипа върху жълтите павета.

Последната сцена 

На бойното поле, след като всичко е загубено, капитан Алгрен коленичи до умиращия Кацумото. Самураят гледа цъфналите вишни и прошепва: „Перфектни... те са всички перфектни.“ 

Това не е просто смърт, а приемане, моментът на истината, в който човек разбира, че не е нужно да остане жив, за да бъде победител. Нужно е само да остане верен на себе си.

Какво могат да направят всички тези българи, които все още таят надежда за някаква справедливост в страната си?

Да останат будни!  Не е нужно да крещят. Достатъчно е да не заспиват пред лицето на несправедливостта. Да пазят човечността си. В свят, който се опитва да ги превърне в статистика, те трябва да останат хора със сърце, със сълзи, със съпричастност и да се обединят не около партии, а около ценности и морал.

И един ден ще си отидат от този свят в мир, защото ще знаят, че са били част от нещо по-голямо, от една битка, която не се измерва в победи, а в достойнство!